През втората половина на VII в. прабългарите се настаняват трайно на територията на днешна Североизточна България. Техният съюз със славяните води до образуването на  Българската държава, призната от Византия през 681 г. Легитимен водач на държавата става прабългарският хан Аспарух, а за столица е обявена Плиска.

По врема на управлението на хан Тервел (700-718) тази млада държава се разширява териториално и превръща в голяма политическа сила. При хан Крум (803-814) тя граничи на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигат стените на столицата на Византия Константинопол. През 864 г. княз Борис Първи Михаил (852-889) въвежда християнството, като официална религия. С това се премахват етническите различия между прабългари и славяни и започва изграждането на единна българска народност.

Последващата стъпка в хомогенизирането на двата етноса и преодоляването на лингвистичните бариери е създаването и разпространяването на славянската азбука от братята Кирил (Константин Философ) и Методий края на IX век. Техните ученици Климент и Наум идват в България, където са радушно приети и намират добри условия за работа. Така те успяват да  развият богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространява и в други славянски страни, като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав стават центрове на българската, а като цяло й на славянската култура. Управлението  на Цар Симеон (893-927), известно като “Златният век на българската култура” е свързано с бурната кижовна дейност и териториалното разширяване на Бългадия до Черно море, Бяло море и Егейско море.

Наследниците на Симеон водят страната до външнополитическо отслабване, вледствие на вътрешни борби. По това време се разпространява еретичното учение на Богомил, което е оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.